Срещи

Ханс-Георг Гадамер

Бях на специализация в Германия и един от немските колеги ми каза, че в Хайделберг ще се чества стогодишнината на Ханс-Георг Гадамер. Стипендията беше оскъдна и знаех, че пътуването ми ще бъде авантюра, но усещах, че няма да мога да устоя на изкушението. Вече бях слушал лекция на Гадамер в Неапол, Италия, при филантропа Марота, но сега въображението ми се развихри от възможността да мога повече време да го слушам и евентуално да поговоря малко с него..

Пристигнах в Хайделберг към обяд. Програмата на тържествата включваше приветствия в старата зала на Университета, тържествена вечеря и на другия ден семинар, посветен на идеите на Гадамер. Очакваха се множество гости от цял свят. За моя изненада се оказа, че навсякъде входът ще бъде с покани. В ентусиазма си това не го бях предвидил. Отидох при организаторите в Университета и опитах до получа покана, но се оказа, че раздаването отдавна е приключило и ще мога да присъствам единствено на семинара и то наблюдавайки го от съседна сграда на видео стена. Това естествено не ме удовлетвори. Още повече, че вече бях наясно, че нямам пари за хотел и ще трябва да стоя цяло денонощие, само за да наблюдавам индиректно семинара без да мога да се срещна с Гадамер.

Докато се чудех какво да правя  отидох да разгледам старата сграда на Университета и да видя залата, в която е преподавал Хегел. Влязах и реших да погледам онова, което Хегел е виждал пред прозорците на аудиторията, докато е четял своите лекции – вътрешния двор, старата кула. В този момент вратата се отвори и моите вчувствания бяха прекъснати от друг пилигрим. Разговорих се с него. Посетителят се оказа професор от Италия, близък на Гадамер и негов съмишленик в проекта за философска херменевтика. Аз му споменах за моя проблем с поканите. Той ме погледна за момент малко изпитателно и ми каза, че е получил две покана – за себе си и за съпругата си, но тя не е могла да дойде в Германия. Обаче я бил пазел за един негов местен познат – възрастен учител по философия от местната гимназия, който можело и да няма покана. Но все пак ми предложи да отида на тяхната среща, която щеше да бъде в 14 ч. в прословутото философско кафене “Якоб Бургхарт”. Аз отидох да видя дома на Ясперс, после стария замък и в 14 ч. бях в кафенето. Очаквах да чуя само отговора, но те ме поканиха при тях и започнаха да ме разпитват за България, за българската философия след епохата на комунизма, за моите занимания. Накрая възрастният учител ми каза: “Аз лично познавам Гадамер от много години. Той беше мой учител в университета и много пъти съм си говорил с него през годините на следването и след това. Но за Вас това може би ще е единствен шанс да видите нашия именит съгражданин – вземете поканата Вие.” Аз имах известни надежди да получа поканата, ако се окажеше, че немският учител си има, но изобщо не очаквах, че ако той няма, тогава ще откаже в моя полза. Чудех се как да им изкажа благодарността си и първото, което се сетих, бе да обещая, че ще се опитам да разкажа на колкото се може повече българи за честването на техния учител Гадамер. Още повече, че беше вероятно, както и май се оказа, да няма друг българин освен мен там. По погледите на учителя и на професора разбрах, че са доволни от реакцията ми. Това беше първият урок по разбиране, който получих в Хайделберг. Но не остана единствен.

На честването бяха дошли много от големите имена в съвременната философия – сред тях изпъкваха най-вече Юрген Хабермас и Ричард Рорти. Студентите по философия от Хайделберг бързо образуваха внушителна група около двамата и ги затрупаха с въпроси. Честването започна в 16 ч. в Голямата зала. Много хора говориха, четоха се приветствия, кратко слово произнесе и президента на Германия Рау. Най-силно прозвуча неговото признание, че “учителят по разбиране” Гадамер е важен не само за философите, но и за всички, които взимат днес решения, особено за политиците.

Вечерта в кметството имаше гала вечеря. По време на нея Гадамер приемаше лични поздравления. На опашка пред неговата маса застанаха десетки гости. Към края на приема се приближих и аз и изказах моето възхищение и от неговото толкова значимо дело и моите пожелания за добро здраве. Той ми написа няколко думи и каза: “Аз знам, че вие в България се намирате в труден период. Ние, немците, също имахме подобни трудности след войната. Но вие не се отчайвайте. Работете за философската култура”.

На другия ден, събота, имаше семинар, посветен на идеите на Гадамер. Един от основните докладчици беше Михел Тойнисен. Аз много харесвам знаменитата му книга “Der Andere” и очаквах с интерес доклада му. За моя изненада обаче Тойнисен направи една хладнокръвна аналитична критика на херменевтиката на Гадамер, опитвайки да покаже всичките й уязвими допускания и тези. След доклада думата имаше Гадамер. Патриархът заговори тихо по микрофона, като първо помоли да го извиним, че “по разбираеми причини” му се налага да говори седнал. Аз няма да влизам в задълбочен дебат с моя млад колега, се обърна Гадамер към 70-годишния Тойнисен, ще оставя това занимание на младите. Защото естеството на езика е такова, че постоянно ни въвлича в разговор, за който обаче времето е винаги кратко. Но ние затова почитаме езика, защото той не идва от нас, а говори с нас и продължава да живие и след нас.

Сякаш цялата аудитория беше дошла точно за тези думи – да получи един жив урок от учителя Гадамер за това, че част от постигнатата от философия мъдрост е да почитаме възможността за разговор повече от ювенилните увлечения по техниките във философията и извън нея.

 

Владимир Свинтила

Първата ми среща с него беше в кафенето, което се намираше под книжарницата на Съюза на писателите на ъгъла на “Солунска” и “Ангел Кънчев”. Така се случи, че на масата имаше още двама писатели. Свинтила ме запозна с тях и каза кой от тях какво е завършил – единият история, другият – биология. След това за удоволствие на трима ни изнесе една лекция по история на Византия и една по генетика. Другите двама го познаваха добре и слушаха усмихнати, а Свинтила, подпрян с две ръце на прословутото си бастунче с къса перпендикулярна дръжка, разказваше с видимо наслаждение, демонстрирайки безгранично ренесансово любопитство към всичко книжно, което може да се мерне пред ироничния му и книжно-меланхоличен поглед. След това виждах да повтаря същото много пъти. Сега, когато минавам понякога край кръстовището до Руското посолство, все търся да си спомня къде беше пейката (там вече се е настанило някаква борческо заведение), където Свинтила сядаше и подпрян на бастунчето си започваше поредната си приватна лекция преди да ми даде някоя част от нещата, които му помогнах да публикува (Сонетите на Шекспир, Трактат за живопистта на Леонардо). Никога не се ограничаваше само с издателските работи. Винаги намираше повод да разкаже нещо, да измъкне някоя история от феноменалната си памет. Дори когато го срещах да се разхожда бавно и умислено в парка около телевизионната кула се спираше и започваше: “Знаеш ли, Колев, не знам дали си чел, ама …”. Следваше отново някоя история. И най-често говореше за неща от съвсем различни области. За последен път го видях в неговия апартамент в кв. Изток. Заварих го много блед. Току-що беше се върнал от болницата след сериозна медицинска интервенция. Въпреки това настоя да остана и започна да ми показва книги от богатата си библиотека, които предлагаше да преведе за библиотека КАСТАЛИЯ. Не обръщаше внимание на езиците. Спомням си, че особено препоръчваше една книга на митологична тематика от някакъв испански автор. Когато няколко месеца след смъртта му отидох да говоря със съпругата му, видях на масата пишещата машина с поставен на нея наполовина изписан лист от превода на Залезът на римската империя от Гибън. Запомних номера на страницата – 1764-та. Съвпадаше с цифрата на годината, в която Винкелман публикува своята История на изкуството на древността.

Владо Свинтила беше много книжен човек, но също така беше силен мъж със сурова биография. Разказваше ми не само за ученето в Италианския колеж преди 1944 г., но и за комунистическия лагер, в който е прекарал две тежки години. Преди време срещнах негов сълагерник и той ми описа униженията, които е трябвало да търпят в лагера, за характера, който е бил нужен на оцелелите, за да запазят човешкото си достойнство и ценности.

Свинтила беше най-впечатляващата касталийската фигура в България, която лично познавам. Харесваше утопията Касталия и му беше приятно да публикува в поредица с това име.

 

Трифон Силяновски

С композитора Трифон Силяновски се срещнах, когато се готвехме да публикуваме Шпенглер – Залезът за Запада. Някой ми каза, че вече има превод. Направил го бил един музикант. Така се запознах с Трифон Силяновски. Живееше в един стар, препълнен с книги апартамент в пресечка на “Патриарха”. И при него обстановката беше като при Свинтила – легло и наоколо от земята до тавана рафтове с книги на по две-три реда. Силяновски беше много фин и деликатен човек, сякаш постоянно заслушан в нещо, което другите около него не чуват. Показа ми преводи от немски на Шпенглер, Винделбанд, Юбервег, Грабман. Правил ги през годините на социализма. Ей така, за себе си, за да не забрави немския, който той много обичаше.

Много ме впечатли един негов разказ за престоя му във Виена. За събиранията на група композитори, историци, философи, на които той имал удоволствието да присъства и да участва в разговорите. Всъщност най-впечатляващото бяха очите на Силяновски по време на разказа. И накрая тихо каза: “Това беше най-прекрасното време от моя живот. Никога повече не попаднах сред толкова духовни хора”. Бил е за малко в Касталия.

А това “никога повече” обхващаше и годините, прекарани в лагера в Белене. Разказа ми как една зимна коледна нощ за забавление на охраната го извели навън “да си изкопаеш сам гроба в чест на “твоя” празник”. Накрая, за да е “по-истинско”, го накарали да влезе в изкопания гроб и стреляли във въздуха. След лагера бил няколко години интерниран в някакво село. Принудили го да живее известно време в обор при животните. А Силяновски познаваше Бах в детайли. Коментираше “Изкуството на фугата” с такъв възторг в очите, че на човек му ставаше много възвишено и много страшно.

 

Иван Софрониев Стефанов

Вероятно при някакъв случай в някаква весела компания, която си припомня студентските години, прекарани в някой от факултетите в старата сграда на СУ, някой може да запита: “А помните ли, че имаше един човек в стар кафяв балтон, който приведен и някак много тихо и бавно преминаваше по коридорите на Ректората? И вървеше все покрай стените! Някой знае ли кой беше той? Какъв беше този човек!?”
Ние знаем. Беше философ. От истинските. От тези, които не за титлите, не за властта над себеподобните и не за суетата на сцената бяха в Университета.
Професор Иван Софрониев Стефанов беше от хората, които ни въздействат тихо и отдалече. С тях най-добре си говорим така – наум. Защото тяхната деликатност не ни подсказва друго. В далечните разговори на самотните мислещи хора има винаги някаква оправдаваща ги поетика.
Като студент с учудване и възхищение забелязах, че има двама преподаватели-философи, които винаги ме изпреварват в поздрава – професор Паси и професор Стефанов. На фона на досадно често срещания фелдфебелски манталитет и темерутство в истъблишмента на Bg културата за мен тези двама преподаватели бяха едно ценно свидетелство, че духовност и чувствителност могат да виреят и по нашите балкански земи. Има нещо възвишено в това да видиш в погледа на другия една винаги щедра и неспестена учтивост. Една априорна учтивост.

Професор Стефанов живееше в един от крайните блокове на най-крайната Младост. В гарсониера. На първия етаж. Отнасяше се към вещите и притежанието разсеяно, адиафорично. Не притежаваше нито един от атрибутите на соцзамогването (кола, вила, чуждостранни вещи). Носеше все един и същ кафяв костюм и тежък кафяв балтон. Всъщност те винаги са ми изглеждали тютюневи на цвят. Заради цигарите, които бяха неговата единствена суета. Пушеше мълчаливо и бавното пристъпване от крак на крак в ритъма на пушенето. Книгите и цигарите му бяха най-близките подръчности. Като че ли само тях допускаше толкова близо до себе си.

Когато в началото на 90-те години обяви за първи път курса Немска класическа философия, интересът към тях беше огромен. Това беше неговият заслужен триумф. Няколко пъти говорих с него да издадем курса му в книга, но той все отлагаше.

Веднъж, когато през 80-те ни водеше семинари в курса Философия на Новото време, спомена, че днес има множество опити за нови варианти на трансценденталната философия. Но за да се направи един такъв вариант, продължи някак тъжно той, са нужни “три години чисто време”. И повдигна нагоре в характерния си жест двете си ръце с леко разперени пръсти. След това се наведе и известно време мълча. Съдбата не прояви щедрост към него и никога не му осигури такива “три чисти години”.

През 90-те години няколко пъти се опитвах да му предложа да участва в някакъв изследователски проект, защото в това време само така човек можеше да си осигури някакво прилично материално съществуване. Веднъж дори му занесох формуляр за кандидатстване. Той го разгледа бавно и с неохота го взе. След няколко дена ме видя и ми върна формуляра с думите: “Аз няма да участвам. По-добре някой от по-младите колеги да кандидатства. Нали има и такива без жилища. Аз все пак поне жилище имам. Ако участвам, може, понеже съм професор, да бъда избран вместо тях”. Въпреки опитите ми да обясна, че конкурсът е международен и конкуренцията не е между български философи, той беше непреклонен.  И двамата знаехме за кого става въпрос. Само референтът не знаеше за жеста. Така и не научи. Дори не намери време да се поклони пред паметта на своя загрижен учител.

През годините с проф. Стефанов говорехме не рядко, но все накъсо. Най-често около кабинетите. Няколко пъти ми предлагаше да си говорим на “ти”, но аз все не успявах да намеря сили да изляза извън уважителното и признателно “Вие”. Тогава той с леко смущение се отдръпваше. Два-три пъти се канехме да отидем заедно на Витоша. Последният път, когато го видях преди болестта да го надмогне, беше по повод на интервюто за сп. СОКРАТ. Тогава той обеща: “Само малко да укрепна и ще отидем”. Но следващата ни среща вече беше на път за Правителствена болница.

Проф. Иван Софрониев Стефанов беше наистина философ на чистия разум. Опита да живее съвсем близо до Кант. Подражаваше му естествено и с пиетет.

Само в две неща се отклони и не последва своя учител – ожени се и не се грижеше за здравето си. За съжаление и в двете съдбата не беше благосклонна към него. Отклоненията се оказаха трагични и фатални.

Ние обаче, неговите ученици и колеги, имахме шанса да познаваме философа “като такъв”.

 

Иванка Апостолова

Изглежда, че за всеки човек паметта формира един водещ спомен, който ни го показва такъв, какъвто всъщност е той за нас. Навярно това е някакъв персонално-ейдетичен спомен. Аз  имах възможност да общувам с професор Апостолова повече по време на специализацията ми по Философия на науката през 1987 г. Тогава тя беше ръководител на катедра Философия. На първата ни среща по повод на специализацията тя ми препоръча първо да прочета книгата на Георги Братоев. По-късно ми препоръча книги от Лакатош, Кун, Попър, Полани, Тулмин и др. В началото дори малко ме учуди категоричната и гореща, дори ентусиазирана препоръка за тази книга. Първо, защото дотогава не бях чувал името на Георги Братоев. Второ, защото бях свикнал университетските преподаватели да препоръчват като четиво най-често или своите книги, или книги от световната философска класика. 

Известно е, че Кант никога не е преподавал Критиките на своите студенти. Чел е философски лекции по Логика и метафизика, използвайки за основа Metaphysica на А. Баумгартен. Противоположното знаем за Хегел – четял е курсове, които точно отговарят на неговите книги (публикувани и непубликувани) и не е ползвал чужди. Професор Апостолова беше по-близка до университетския стил на Кант. Сега си мисля, че може би за нея книгата на Братоев е била нещо аналогично на онова, което Митафизиката на Баумгартен е била за Кант.

Този тогавашен жест на проф. Апостолова и досега е първото, което ми се явява, щом си спомня за нея. Жестът има символична стойност – отключва както образа, така и разбирането ми за нея като човек. От него се излъчва един спокоен, обективен пиетет. Една естествена, саморазбираща се сякаш щедрост – желание да споделиш с другия нещо важно и ценно, което е станало част от твоя свят, без това да е придружено от каквато и да е следа от обичайната “колегиална” его-центричност.

Януари 2007

 

 

Живко Сталев

С професор Живко Сталев се запознах през 1994 г. Потърсих го във връзка с намерението ми да пиша Философия на правото. За него като юрист ми беше говорил Трифон Силяновски. Освен това при честите ми срещи с неговата сестра Лилия Сталева често я чувах да споменава за брат си с огромно уважение. Тя ми даде неговия телефон и уреди срещата. Съпругата му беше починала и той живееше сам. Лилия Сталева ми казваше, че понякога ходи при него да му помага.

Отидох в дома му – живееше на първи етаж в ъглова къща на една от хубавите малки и тихи улици в Лозенец. Имаше голям и хубав кабинет с масивно писалище и хубава, добре подбрана библиотека. Навсъкъде се чувстваше присъствието на един класически професор. Видът му беше също такъв – спокоен, солиден и добронамерен. Много ми приличаше на Цеко Торбов. Оттогава нататък винаги образа на единия остана за мен свързан с образа на другия. И двамата бяха юристи от солидната стара школа, започнали кариерата си в първата половина на ХХ в.

Разказах му за какво съм дошъл. Той ме поразпитва малко и ми препоръча разни имена от философия и теория на правото.

Още преди да отида при него познавах неговият юридически опус – Българско гражданско процесуално право.  По това време в книжарниците имаше много малко качествена юридическа литература. Едва бяха започнали да преиздават юристите от старата школа, а още нямаше преводи на нова чужда юридическа литература и не се бяха появили теоретични книги от посткомунистическото право. В тази ситуация, в която липсваше и Амазон, книгите на юристи като Живко Сталев и Петко Венедиков бяха като лъч в мрака. Затова доста се ровех в хранилището на централна университетска библиотека, за да открия качествени книги по право, издавани в първата половина на века. Много от хубавите заглавия бяха излезли в най-престижната научна поредица – Университетска библиотека. Там открих и нейното начало – трите тома от Римско право на Жирар, с което е била зачената поредицата.

Каквито и находки обаче да имах Българско гражданско процесуално право на Живко Сталев за мен си остана образец за УНИВЕРСИТЕТСКИ УЧЕБНИК. И тогава, и сега се възхищавам от прецизната и добросъвестно свършена работа от професор Сталев. Тази книга многократно съм посочвал и на колеги, и на студенти като онова, което според мен всеки един съвестен и талантлив университетски преподавател дължи на българската наука и на своите студенти.

 

Цеко Торбов

Професор от висок стил!

Такъв е бил Цеко Торбов.

Когато се сменя властта той САМ се отказва от своя професорски курс Обща теория и философия на правото, защото не желае да променя съдържанието му съобразно новата политическа конюнктура в Университета.

Гениална морална постъпка!

Да се откаже от онова, което е било най-висока цел в живота му!

Никакви компромиси, никакво пребоядисване. Какъвто преди, такъв и после. Остава безпартиен и непричастен.

Това малцина го могат.

А какво би било, ако

  • Цеко Торбов е Ректор на Университета;
  • Цеко Торбов е Декан на факултета;
  • Цеко Торбов е Ръководител на катедра;
  • Цеко Торбов е твой колега!

За такава ситуация може да се каже така: ако до едно академично същество застане още едно академично същество, ако до него застане още едно …тогава ще видим истинската Алма Матер.

Не познавах лично Цеко Торбов. Когато аз бях студент, той вече беше болен и въпреки че имах желание да се срещна с него, обстоятелствата ме възпряха.

След това многократно съм гостувал в неговия дом и съм си говорил с неговата съпруга Валентина Топузова-Торбова. Тя беше удивителна жена. Беше пожертвала нещо значимо от своя живот, за да бъде с Цеко Торбов. Говореше за него с естествено и подчертано уважение.

Домът на семейство Торбови не приличаше на стандартните соц жилища, които са центрирани около телевизор, пред който има диван за цялото семейство, а наоколо талашитени мебели.
Домът на семейство Торбови беше дом на Професор. В най-вътрешната част на жилището беше кабинетът. В центъра му – писалище, а около него по всички стени библиотека. Подвижна врата свързваше кабинета с вестибюла, в чийто център стояха креслата за разговори.

Срещу писалището почти на цялата стена бяха подредени книгите, които италианското издателство му беше изпращало в продължение на десетилетия като благодарност, че е посочил грешките в първия италиански превод на Критика на чистия разум.

 

Иван Пунчев

Иван Стефанов и Кант. Иван Пунчев и Хегел.

Всеки, който е познавал Иван Стефанов и Иван Пунчев, е имал щастието да види и усети онова, което можем да наречем по Гьоте “философско родство по избор”. Всеки от тях беше свързан отрано и дълбоко с един голям философ. И двамата имаха своя далечен Учител. От тази връзка се излъчваше както респект, така и пиетет.

Най-видим беше ентусиазмът, с който те говореха за своя философ. От този ентусиазъм човек можеше да разбере повече, отколкото от абзаците и параграфите. Те не бяха способни да изрекат безвусици от рода на: “Кант греши”, “Хегел не е наясно, че…”, “немските идеалисти не разбират, че…”.  Линейният прогресизъм и историцизъм им бяха органично чужди.

Иван Пунчев беше възвишен хегелианец. В неговата осанка и реторика личеше хоризонт, в който той беше много убеден и го преживяваше много екзистенциално, въпреки че екзистенциалистките сантименти му бяха чужди. Неговите синтези на логика и космология, философия и фантастика бяха романтично мащабни.

 

Иван Стефанов и Иван Пунчев не бяха кариерни философи, нямаха и никакви административни амбиции. И двамата вървяха по пътя си равно съсредоточени – единият с прегърбената кантова походка, другият с осанката на абсолютен идеалист.

И двамата не сполучиха да бъдат семейно щастливи, и двамата починаха много рано, с много болка и в мизерия.

 

 

No Comments