философите

Касталия/Kastalia
Един сайт на Иван Колев

Browsers: Microsoft Internet Explorer, Mozilla Firefox 2.x, Opera

философите

ДИМКА ГИЧЕВА-ГОЧЕВА

За (не)възможното използване на Аристотеловите политологически идеи тук-и-сега

“…народът взима в много случаи

по-добро решение от който и да

било поотделно”.

Аристотел, “Политика”,

кн. ІІІ, 15 гл., 1286 а 25

Аристотел е велик и важен за нас мислител. Това е банално изречение, но в страна като нашата такова утвърждение има място. България далеч не е пример за множество старателно направени и добре приети постижения в изследванията, преводите и тълкуванията на Аристотеловите творби. Много от основополагащите текстове на Аристотел ще се появят на нашия език в неопределено бъдеще (ако изобщо това стане някога…). Точно поради това плодотворното използване и критичното дискутиране на вече направеното си струва усилията.

Аристотел наистина е важен за нас. Защото не просто е проницателен философ-енциклопедист, но и – както ще се опитам да ви покажа – е успял да изкове с философстването си за политическото и анализите си на човешкия общностен живот поразителни понятия и теории, изпреварили времето с повече от две хилядолетия. Не е за учудване непрекъснатото увеличаване на интереса към етическите и политическите произведения на Платон и Аристотел, забелязвано от средата на ХХ век насетне. Единият – с неговите прото-тоталитарни утопични диалози (най-вече “Държавата”, но и “Закони”¹), другият – като прототип на съвременната политико-икономическа философия на либерализма (в “Политика”² и “Икономика”). Както и във всичко останало в сферата на мисловното, пак те двамата в заедността си очертават периметър, който е трудно да бъде прекрачен. И поотделно, и в съвместността на ожесточеното критично противостояние те са достатъчно интересни и полезни и днес. Интересни, защото е доста любопитно да се размишлява как така при Платон се съчетава например зловещото и от съвременна гледна точка “античовешко” разбиране за вредата от собствеността, собственото семейство и отглеждането на собствени деца, с приемливата и от съвременна гледна точка “по-човешка” представа за равните способности на мъжете и жените³. Всеизвестно е, че “по-либералният” Аристотел величае политейята, или, казано по модерному, поставя най-високо сред всички форми на обществено устройство онова, което днес ние изразяваме с няколко думи: власт на гражданите и равенство (на родените като свободни хора) +изборност+легитимност+представителност+ротативност на лицата, заемащи ръководните длъжности+мандатност. Но защо този напредничав в това отношение архи-“либерал” и архи-“демократ” защищава робството и изобщо естественото неравенство между робите и свободните, между мъжете и жените, между елините и варварите? Защо провъзгласява роба за одушевена собственост на свободния?

Още по-провокативни и далеч не толкова противоречиви са редица други Аристотеловите идеи – например, за основните етически и политически добродетели. Достатъчно е да споменем имената на сър Карл Попър, Ричард Рорти, Аласдър Макинтайър, лорд Ралф Дарендорф, Джон Ролс, Фридрих фон Хайек, Шийла бен Хабиб и Хана Арент, за да видим колко плодотворно може да бъде инвестирането на неговия интелектуален капитал в съвременните политически и етически теоретизации⁴.

Отделна тема е това защо по света Аристотеловите етически и политически идеи са толкова тълкувани и продуктивно инструментализирани, а у нас – почти не са. Като при това нека да подчертая: става дума не просто за представяне и интерпретиране на Аристотеловите политически схващания “сами по себе си”, нито за дискутирането на философската им същина и цялостния им контекст, както у нас прекрасно е направил например Георги Фотев⁵. Става дума за аналитичното прилагане на тези схващания в опита ни да мислим актуалната реалност тук и сега.

Та, в Аристотеловата “Политика” има не малко неща, които са съвремененни и актуални. Дори и днес у нас те могат да ни изненадат не само с това, че “работят”, но и с това че са евристични. А може би дори и прогностични.

И така, да посочим някои от

І. Удивително актуалните Аристотелови политически идеи:

Схващането за последователното възникване на човешките общности: семейството; селището; държавата. Дефинирането на закона като хомология, сиреч консенсус, насочен към гарантирането на някакво право и провъзгласяването на неговото върховенство над всички (в І кн. на “Политика”).
Отхвърлянето на идеите за свръх-единството на държавата и за вредата от частната собственост (кн. ІІ/, което днес може да се чете и като критика на тоталитаризма и имуществения егалитаризъм, прокламиран от Платон.)
Определянето на гражданина – онзи, който има право да участва в съда и народното събрание, или изобщо в съдебните и съвещателните институции.
Определянето на държавата като самодостатъчна общност от хора, които притежават частна, и споделят обществена собственост.
Разграничаването на човешките и гражданско-политическите добродетели (ІІІ кн. на “Политика”).
Определянето на политическата власт като онази, с която се управляват равни по произход и свободни хора. (ІІІ кн., 4 гл.)
Определението на най-висшата власт като онази, която управлява държавата, а от нея се определят и видовете държавно устройство (ІІІ кн., 6 гл.).
Посочването на целта на държавата и нейното управление – добрият живот и общото благо. “Държавата е общността на добрия живот за семействата и родовете в името на един съвършен и независим живот” (ІІІ кн., 9 гл., 1280в)
Класификацията на държавните устройство в зависимост от субекта на управление: един управник; няколко управници; мнозинството. Това резултира, както всички знаят, съответно в царска власт, аристокрация и полития, които са трите положителни форми на обществено устройство. Те са израждат в лоши, когато целта на субекта на властта, все едно дали той е само един, няколко или мнозина, престане да бъде общото благо и стане облагодетелстването на управляващите.
Разграничението между политическите и експертните знания, както и поставянето на въпроса: правенето на избор и вземането на решения от кого да става?
Предпочитането на т.нар. колективни органи за управление спрямо едноличното или груповото управляване; иначе казано, формулирането на правилото: институцията над индивида и/или групата (ІІІ кн. , 11 гл. и сл.).
Определението за държавното устройство: “Държавното устройство е организация на ръководните длъжности в държавите – по какъв начин са разделени, кой държи властта в държавата и каква е целта на всяка една общност” (ІV кн., 1 гл., 1289 а).
Трите фактора на “равноправие в управлението”: свободата, богатството и добродетелта както на управляващите, така и на управляваните.
Необходимостта от съществуването на средна класа за поддържането на оптималното от всички възможни политически устройства – политията. В това отношение, когато чете 11 гл. на ІV книга на “Политика”, човек може да си помисли, че чете Иво Прокопиев във в. “Капитал”. Шегата настрана, Аристотел наистина е обобщава: “… ясно е, че най-добрата политическа общност е тази, която е такава благодарение на средната класа, и че добро държавно устройство могат да имат такива държави, в които средната класа е многобройна и по-възможност по-силна и от двете останали (богатите и бедните – пояснението е мое, Д.Г.), а ако не, то поне от едната”.
Обосноваването на идеята за разделението на властите: обсъждащата, ръководещата и правораздаващата ( или казано по новому законодателна, изпълнителна и съдебна), както и промислянето на техните хипотетични разновидности (ІV книга).
Философстването за причините за загиването и запазването на различните държавни устройства (от V книга нататък).

Има и други схващания в “Политиката”, които достатъчно ясно говорят на съвременниците и могат да станат отправна точка и в днешните осмисляния на тези проблеми навсякъде по света. Наистина, справедливостта изисква да се каже, че някои от тези схващания не са изразени за пръв път от Аристотел. В някакъв смисъл и Платон, и Аристотел в етико-политическите си теоретизации възпроизвеждат тези, изказани за пръв път от някой от знаменитите софисти. За жалост, техните съчинения, където вероятно пространно са били развити тези твърдения, не са оцелели в перипетиите на хилядолетията. От тях са се запазили нищожни фрагменти и имената им като първи изразители на една или друга политологична идея са незаслужено забравени⁶. Например, Горгий може да мине за първия в света идеолог на “глобализацията” и пацифизма⁷. Разбира се, тогавашната идея за глобализацията е предполагала “мирното съвместно съществуване” и културно-икономическите контакти на всички народи само от познатия тогава свят – ареала на Средиземноморието. А софистът Антифонт (който е бил и лингвист, и математик) е този, който пръв се е заел да защищава тезата за природната еднаквост-и-равенство на всички човешки същества⁸. В това отношение Аристотел далеч му отстъпва: според него равни по произход са само мъжете, родени като свободни граждани, което примерно в Атина през V и ІV в. пр. Хр. е възлизало едва на една пета от нейното население.

Още по-малко може да се величае Аристотел като “новатор” по отношение на идеята за политията, при положение, че някои от базисните й елементи са станали практика в живота на Атина близо столетие и половина преди написването на “Политика”. Ето тук имаме повод да припомним още един незаслужено забравен велик елин – Клистен. Когато става дума за великите законодатели и държавници на Атина обикновено се изреждат Драконт, Солон, Пизистрат и Перикъл. Но като конституционен новатор и стратег над всички тях стои Клистен. Благодарение на неговата законодателна реформа от 509 г. пр. Хр. се установява традицията на прословутата “полисна демокрация” или демокрацията чрез изономия, която гарантирала равни права на гражданите: разделянето на гражданството на 10 фили, като във всяка от тях на лотариен принцип влизали около една трета от жителите на трите части на града; всяка фила изпращала по 50 свои представители в “изпълнителната власт”, т. нар. “Съвет на петстотинте” - Пентакоесията и съответно на ротационен принцип “народните представители”, сиреч представителите на свободните граждани на всяка една от филите, управлявали за срок от 36 дни (по този начин за една календарна година в управлението на Атина се изреждали всички 10 фили); този, който стоял начело – пританът – бил избиран от управляващата в момента фила и бил сменян всеки ден ⁹; всички свободни граждани участвали в законодателната власт – Народното събрание, което заседавало веднъж на 10 дни¹⁰.

Любопитно е, че макар че имали право да участват в Народното събрание, повечето от гражданите не се ползвали от него, защото предпочитали да се занимават с личния си бизнес – предприемачество, търговия, строителни работи и пр. Поради това, както пише Франсоа Шаму в “Гръцката цивилизация” кворумът на Народното събрание в Атина почти никога не бил достиган. В Народното събрание обикновено се събирали около 1/6 от гражданите. За да се избегне това, различните държавници въвели различни мерки: като се почне от силовото събиране на гражданите от улицата с полицейски конвой (скитските стрелци), при това с шибане на гражданите с въже, намазано с червена боя или се стигне до далеч по-цивилизованата и прагматична стъпка, предприета от Клистен – въвеждането на дневно възнаграждение като парична компенсация за “пропуснатите ползи” в частния бизнес заради участието в законодателната власт¹¹…

И все пак, Аристотел има безспорната заслуга, че успява да създаде цялостна и непротиворечива теория, в която са осмислени всички политологически и икономически теории на всички негови предшественици, най-важните модели на конституциите на гръцките полиси и законодателните им механизми. Вярно е, че много от схващанията в “Политика”, които ни удивляват и днес, не само на теория са били изговорени преди него от някой друг, но и на практика са регулирали общностния живот на атиняните от столетие и половина преди това. Самият той добросъвестно описва всички важни елементи на Атинската политическа традиция в “Атинската полития”¹². Обаче Аристотел тъкмо заради това е велик философ, защото успява да аргументира и да обоснове рационално защо е по-добре: да има разделение на властта най-малко на три вида власти; защо политията е по-добра и от аристокрацията, и от царската власт; защо е хубаво длъжностите в изпълнителната власт да са мандатни и краткотрайни; защо е добре редовно веднъж годишно да се провеждат избори, а някои от длъжностите да се определят чрез жребий и да продължават не повече от 6 месеца; защо всеки гражданин може и трябва да участва в правораздаването; защо стабилното обществено устройство е немислимо без средната класа (това може би е единствената безспорно негова собствена идея) и т. н.

Тези идеи на Аристотел са актуални и обсъждани в момента навсякъде по света. Например създаването на повечето европейски институции в Брюксел очевадно копира тази теоретична конструкция: ротативност на управляващите, 6 – месечен срок за управление и т. н. В “Политика” обаче, има и схващания, които ясно и отчетливо могат да ни проговорят особено на нас, тук-и-сега, но преди да продължа с тях, нека да видим как Аристотеловите идеи се използват в нашата “актуална реалност”.

По обясними причини през последните 12 години се говореше предимно за нея – от всякакви позиции и във всякакви жанрове, в различни медийни формати и с различни цели. При все това – поне за мен като философ – във всичко това имаше някаква концептуална беднота. Ясно ми е (предполагам, че и не само на мен) какви са светогледните и идеологическите предпоставки на онези, които говорят от ляво и в ляво от центъра (каквото и да означава това у нас). Разбираеми са и някои исторически идентификации, чрез които се обосноваваше до скоро контекстът на една или друга теоретична или конкретно-прагматична партийна позиция. Въпросът с историческата ретроспектива като създаване на контекст и изходна теоретична позиция се усложни изключително много от миналата година насам – пак по обясними причини. Тези причини са очевидни, но в някакъв смисъл необясними и ирационални. А именно: Някои от онези, които твърдяха, че социализмът е бил зло, а онова, което е било преди него, несъмнено е било далеч по-добро, се объркаха от появата на политическата сцена на едно лице, което няма как да бъде отъждествено с народната власт, съветската окупация и социализма, а е несъмнена тяхна жертва. Антикомунистическата реторика, която беше толкова преупотребена и с която толкова бе злоупотребено от някои говорители в публичното пространство, изведнъж срещна неподозиран нов враг. Така че точно тази преексплоатирана легитимационна изходна позиция на “дясното” внезапно залиня при едни, а при други стана основа за избуяването на все по-трудно удържими истерии. За всичко това има и рационални обяснения-констатации, като например тази, че по този начин бе демаскирана тоталната светогледна, идейна и дори идеологическа кухота на тези, които претендираха, че уж те са дясното или поне се борят за него. Но това, което ме интересува тук, е друго.

Доколкото изобщо в българското наистина дясно и наистина политологическо говорене има светоглед и цялостни експлицирани теории, които да фундират едно или друго твърдение, те ми се виждат най-ясно проявени в писаните работи и устните изяви на двама колеги: единият от тях е Светослав Малинов, който прави всичко възможно, за да популяризира на високо академично ниво консерватизма¹³ и във всички свои “оперативни” политологически работи пише и говори за случващото се у нас от гледна точка на неоконсерватизма като философия и политическа теория; другият е Евгений Дайнов, който в най-голямата си книга – “Политическият дебат и преходът в България”¹⁴ понякога експлицитно, а понякога неафиширано работи с основни аристотелистки понятия и идеи. Затова, да обърнем внимание на

ІІ. Употребата на аристотелизма в “Политическият дебат и преходът в България” на Евгений Дайнов

Още с избора на мото Дайнов дава знак: многозначителен цитат от Ричард Рорти относно постигането на съгласие между хората за това какво да се прави, за стигането до консенсус към какво ще се стремят и с какви средства ще постигнат набелязаните цели. Неоаристотелизъм отвсякъде.

А сетне идва и проясняването на заглавието, както и на целта на автора – да проследи нашенския дебат (в полиграфското оформление и на корицата, и на авантитулната страница прави впечатление, че тази дума е три пъти по-едра от останалите), сиреч онова средство, чрез което в нашенския полис сме стигнали до съгласие за това каква да е уредбата на политическата ни общност и накъде да вървим при прехода, който според него е започнал на 3 ноември 1989 и е завършил на 4 май 1999 г.

Дайнов започва книгата като сериозен мислител: с една Философическа книга, в която увлекателно представя най-важните епизоди в мисленето за политиката в Европа. Главните герои от историята на мисълта в изложението тук са: Платон, Аристотел, св. Августин и най-вече св. Тома от Аквино… Има и не малко модерни автори, с които Дайнов полемизира (като Шумпетер, Франсис Фукуяма и Хънтингтън – специално за последния “Браво!”¹⁵) или се съгласява ( като Хайдегер, Хабермас, Джон Стюарт Мил, Роберт Пърсиг и Хана Арент). От особена важност в тази Първа, “Философическа”, както той я нарича, книга са втората и третата глава (дори и подразделението на цялостния текст на книги и глави пак е намигане към издаването днес на античните автори). Та, във втората глава “Дебат и истина в политиката” на тази първа Философическа книга Дайнов формулира своето верую за европейския тип устройство и подържане на политическата общност: “Човек, първо, е надарен с разум. Това води до, второ, възможността да прави избор между алтернативи и позиции – т.е. определена степен на самоопределение и свобода. Свободата, трето, конституирана като контекст на упражняването на разума, поражда дебат. Четвърто, дебатът оформя позиции и съгласия, които водят до избора на определен начин за решаване на дискутираните проблеми и до съгласието по избора на определени правила и решения, които са задължителни за цялата общност” (с. 82, курсивите са негови).

Още по-неприкрито аристотелистки звучи и дефиницията: “Ние разпознаваме като държави онези властови образувания, които имат за задача (или поне така твърдят) общото благо на своите членове. Образуванията, които имат за очевидна и заявена задача добруването само на отделни групи или индивиди от цялото, ние не разпознаваме като държави.” Това си е чист аристотелизъм в крайно радикализиран вид. Според Дайнов (но само на страниците на тази книга) изкористяването на властта в една държава води не само до развала и до израждане на общностното уредба в нещо лошо, както е при Аристотел, но и изобщо я анихилира в качеството й на разпознаваема-като-държава.

В трета глава, наречена “Управление със съгласие” Дайнов не просто използва и модернизира Аристотеловата убеденост за необходимостта от споразумяване-съгласие преди предприемането на което и да било общо дело в общността, но и за сетен път в частта “Политика на гражданите” се самодекларира като аристотелист. “Възстановяването на теоретичния модел, заложен от Аристотел, не само помага за вникване в течението “политика на гражданите”. Нещо повече, такава операция предоставя един аналитичен инструмент, с чиято помощ може да се разкрие основният смисъл на ставащото в бивша комунистическа Европа, и в частност в България, през последните десетилетия на ХХ век и особено през последното десетилетие” (с. 103). Това ангажиране с аристотелизма като обяснителна парадигма за станалото у нас “особено през последното десетилетие” на ХХ век е много силно и амбициозно като теоретична претенция. Освен това Дайнов периодично напомня, че отдавна живелият Аристотел с анализа си на властта изобщо, и на политическата власт по-конкретно, казва неща, които времето и европейската история заравят, за да бъдат преоткрити чак две хилядолетия след това. В това отношение “древният мислител Стагирит” е много по-модерен и по-приложим от мнозина мислители, по-съвременни от него от гледна точка на хронометрията, които тръгват към анализа на тези проблеми от социологията, икономическата теория или историята.

И в тази, и в предишната си книга “Преходът. 1989/1999. Вместо история”, която събира негови статии от десетилетието на прехода, Евгений Дайнов наистина успява да изпълни теоретичните си амбиции. Наистина мисли аристотелистки в теоретизациите си за политиката и в разказа си на ключовите моменти на следосвобожденската и най-новата ни история. По същество пък и по обем по-голямата част от “Политическият дебат и преходът в България” се заема от Втората книга, Историческата, която при това започва не просто с десетилетието на прехода, а с две много важни глави – “Краят на Санстефанския национален проект и влизането в комунизма” и “Излизането от комунизма”. Количествено погледнато точно половината от книгата (от началото до 348 с.) е заета с теоретизации за политиката изобщо и с критично-освоестено рефериране на възгледите на великите мислители от миналото и днес, както и с историческа панорама на най-важното от първата половина на ХХ век. Точно така би трябвало да бъде. Един философски или политологически, или социологически, или исторически анализ на станалото през последното десетилетие у нас, ако наистина иска да покрие претенциите за интелектуален и теоретичен продукт, трябва достат