|
Касталия/Kastalia
|
|
|
Генчо Дончев Спомени за Димитър Михалчев
След като безуспешно се лутах и с други неща (живопис, музика, техника и пр.), не много след постъпването ми в гимназията в Стара Загора (1942 г.) разбрах, че призванието ми е философията и й се отдадох изцяло, като започнах усилено да чета всичко в тази област, което успявах да си купя или да заема от обществените библиотеки и от някои частни библиотеки в града, а бързо научих и немски език, за да мога да чета и немски автори в оригинал. Изключително важно място в тези мои интензивни занимания имаха произведенията на покойния вече академик Димитър Михалчев. Прочетох "от кора до кора" Форма и отношение, Философията като наука и всички годишнини на сп. Философски преглед. Като учители родителите ми получаваха сп. Просвета, издавано от проф. Петър Мутафчиев, бащата на Вера Мутафчиева. () В споменатото списание има и една (единствена!) статия от Димитър Михалчев - ако не се лъжа, третираше свободата на волята. () От Димитър Михалчев има и един превод, правен вероятно още през студентските му години и излязъл в сп. Училищен преглед около 1900 г. под инициалите Д.М. на знаменитата реч на Конрад Ланге на тема Съзнаваната самоизмама като ядка на художествената наслада. Няма съмнение, че през този най-ранен период Михалчев допринесе за философското ми образование извънредно много, за мене той недвусмислено беше най-големият български философ, почти бог. () На "живо" се срещнах с Михалчев през учебната 1946-47 г., която беше единствената за него година в Университета след завръщането му от посланичеството в Москва и първата за мен, тогава нямах и 18 години. Неговите лекции бяха почти единствените, които посещавах, иначе прекарвах цялото си време в Университескка библиотека, потънал всред прашните томове на немски философи. Михалчев беше един, въпреки понапредналата възраст, физически много красив, внушителен и същевременно одухотворен човек, който влизаше в аудиторията с лека усмивка и тази усмивка не слизаше от лицето му по време на цялата лекция, за да не кажа не слизаше никога. Михалчев искаше винаги да има зад себе си чиста черна дъска, но не бяха малко случаите, когато той я намираше с неща, писани преди него, или с разни цапаници. В такива случаи, без да каже и дума, без да отправи упрек към никого, той вземаше дори не гъбата, а парцала, и с последователни отвестни движения отляво надясно почистваше всичко. Ние, студентите, се споглеждахме гузно и потъвахме в земята от срам, че сме оставили професорът да ни чисти дъската (тогава все още имаше академични свободи, нямаше списъци, дежурства и пр., както по-сетне), но при следващата лекция беше пак същото - всеки си казваше "защо аз да върша тази работа, щом може да я свърши някой друг". Случвало се е да попадне в аудиторията възстаричкият прислужник на име Сокол. Михалчев се обръщаше към него с дълбоко запечаталото се в съзнанието ми "Соколе", с интонация, която величае. Струва ми се, че той никога не се е обърнал към някого, бил той студент, прислужник или друг, с неуважение, грубо, държането му винаги беше държание на много възпитан, културен човек. От съдържанието на лекциите на Михалчев не помня почти нищо, но зная, че, за разлика например от някои колеги днес, които в стремежа си да докажат своята голяма ученост си служат с извънредно много чуждици и пишат и говорят на език, неразбираем за хората, у него чужденците бяха сведени до възможния минимум и езикът му беше чист, ясен, разбираем за всички, той сякаш говореше и обясняваше на деца, каквито впрочем и бяхме. Тогава теорията на отражението се наричаше от някои също "теория на образите" или "теория за образите". На мене ми беше поомръзнало да гледам почти на всяка лекция тази схема, но Михалчев вземаше тебешира, нанасяше върху грижливо почистената черна дъска един кръст, който означаваше предмета, и един кръг, който означаваше субекта на познанието, и показваше, че при познанието не се отделя никакво малко кръстче, което влиза в кръга, а ние познаваме самия предмет, самия кръст, че той е в съзнанието ни. Не липсваха и ярки примери от самия живот. Така, говорейки за причинната връзка, Михалчев си послужи със следното сравнение: Запалваш свещ и отиваш на тавана да вземеш някаква кошница, но си подпалваш косата. Коя е причината за подпалването - кошницата, свещта, твоето невнимание или друго? Не помня какво точно е било тълкуването на причинната връзка, но примерът е останал в паметта ми повече от 60 г. Преди разширяването на сегашния булевард Цариградско шосе между него и Борисовата градина имаше пешеходна алея. След отстраняването на Михалчев от Университета се е случвало да ме срещне на улицата. Няколко пъти ме е вземал със себе си при разходката си по алеята, която искаше да получи някаква информация за тревожния ход на нещата, разпитваше ме за новите хора - Караколов, Киселинчев, Ошавков и др., но аз, студентче, едва ли можех да му кажа тгвърде много. Обяснимо е, че му беше извънредно мъчно. Както по-сетне съм чувал, мъчно му е било и за по-голямата му дъщеря, доказала себе си изкуствоведка, която държат в доста унизително положение. След завършването си през 1950 г. аз също бях отстранен и загубих почти всички контакти, не съм присъствал и на т.нар. дискусия срещу Михалчев, която явно е водена според приетите в онова мрачно време прийоми, зная само, че той се е държал много достойно. () София, 29 ноември 2007 г.
|