|
Касталия/Kastalia
|
|
|
Латьо ЛАТЕВ
Професор Михаил Бъчваров Личните ми впечатления от проф. М. Бъчваров са може би най-непосредствени в сравнение с тези от другите видни и ръководни фигури в ИФ и БАН. Пък и той беше най-респектиращата личност от този порядък, с която ние, членовете на ръководената от него секция, имахме възможност пряко да контактуваме, доколкото философският ни живот имаше най-автентичните си рамки в секционния колектив /това май продължава да е валидно и сега/. Струва ми се, че М. Бъчваров беше човек, който умееше да се държи на висотата на положението си. По-определено казано, имаше забележим контраст между поведението му в условията на официално общуване и държането му в ситуации на неофициално общуване. На заседанията на секцията, а и на по-широки форуми, той се проявяваше, даже изпъкваше, като “човек на протокола”. Тъй като имаше забележителна памет, той постоянно боравеше с точки и параграфи от нормативни документи на всякакво ниво, и държеше стриктно да се спазват. На секционните заседания даже изискваше от членовете на секцията да си говорят на “Вие” – нещо, което за мен лично беше трудно да асимилирам и постоянно да съблюдавам. Ролята си на ръководител М. Бъчваров изпълняваше с чувство на достоинство, без знаци на показно превъзходство. Трудно можеше да бъде изкаран от равновесие или да бъде засегнат, или поне не го показваше. В конфликтни ситуации пазеше дистанция и не вземаше страна, а се стараеше да тушира конфликта. Впрочем за много години само два-три пъти съм го виждал разгневен на секционни заседания, когато трябваше да усмирява разправии между членове на секцията. И в тези случаи той не се гневеше персонално на хората, които бяха в основата на конфликта, а на това, че ситуацията излиза извън контрол, което подронва неговия авторитет. Тъкмо по отношение на своя образ, “имидж”, той беше доста чувствителен. Като лидер от либерален тип той държеше авторитетът му да се гради на положителния му образ сред подчинените и всяко усещане за допусната грешка засягаше чувствителното му място. Показателен в това отношение беше един случай, при който ние двамата с него изпитвахме студенти в СУ. На един от студентите се падна въпрос за П. Берон и в хода на изпита проф. Бъчваров го попита какво мисли П. Берон по някакъв /не помня точно какъв/ въпрос. Студентът реши да изхитрува с каламбур и отговори, че не може да каже какво е мислил П. Берон по въпроса, може да каже само какво е писал. На мен това ми се стори само една духовита находка и на едно от събиранията на секцията най-простодушно го споделих пред всички. За мое учудване проф. Бъчваров изобщо не го прие откъм веселата му страна, даже показа вид ,че все едно не го е чул, и аз си дадох сметка, че той възприема това произшествие като своя грешка, която го излага сякаш на присмех. Неотдавна колежката Н. Димитрова ми припомни и друг подобен случай. В края на 70-те г. имаше инициатива на ръководството на ИФ да се обсъжда поотделно състоянието и работата на секциите. На заседанието на секция “История на философията” присъства заместник-директорът П. Гиндев и проф. Бъчваров представи пред него поименно членовете на секцията. Между тях имаше и няколко външни, нещатни сътрудници, които в бързината проф. Бъчваров назова “нещастни сътрудници”. Разбира се, тези думи бяха посрещнати с бурен смях, в който обаче не се включи самият им автор. Напротив, той беше така силно смутен от този свой “лапсус лингве”, че започна сериозно и усърдно да обяснява как се е стигнало до такава /както изглежда – непростима в неговите очи/ грешка. Макар да беше много делови в официалното общуване, и в тези условия се проявяваше неговия отворен характер. Спомням си, че в онези години сегашният директор на ИФИ чл. кор. В. Проданов сподели с мен впечатлението си, че проф. М. Бъчваров му изглежда единственият ведър и свеж човек от ръководството на БАН /да припомня, че М. Бъчваров дълги години беше научен секретар на БАН/. Самият аз нямам преки впечатления от други ръководни личности в БАН, но смятам, че тази оценка не е лишена от основание. Истинските, автентичните човешки качества на проф. М. Бъчваров обаче изпъкваха, когато той се проявяваше като “човек извън протокола”. В неофициалното общуване той не само беше напълно либерален, но и сякаш искреше от веселост и духовитост. В такива обстоятелства ставаше ясно, че и като философ той е недогматичен /колкото и изтъркана да е последната дума/. Той се произнасяше с нескривана ирония за системата и конюнктурата и тогава често съм се питал дали и други ръководители от подобен или по-висок ранг живеят с такова светоусещане. Струваше ми се, че ако отговорът е положителен, ние не ще да сме пребивавали в някаква пълна застиналост, както можеше да изглежда отстрани /и особено – в посттоталитарното време/, че тази застиналост е засягала не толкова мисленето, колкото някакви външни характеристики на системата и в такъв случай не е липсвал напълно и потенциал за развитие. Януари 2007 г. |