|
Касталия/Kastalia
|
|
|
Стихове от Николай Василев
ФОБОФИЛИЯ
"Я не люблю насилие и бессилие. Вот только жаль распятого Христа". Вл. Висоцки
Не обичам да ме лъжат във очите. Не обичам да ме лъжат вън от тях. "Как си?" десет пъти дневно да ме питат без нормалния за отговор ищах.
Не обичам с клевети да ме замерят, даже леки да са тези клевети (не зависят от теглото и размерите им безвъзвратно нелечимите щети).
Не обичам от приятел да се пазя, даже вярата ми той да е предал. Във душата ми да бъркат грубо мразя, а да бъркат нежно пак не бих им дал.
Не обичам педерасти с висши постове. Към безвластни педерасти съм търпим. Предпочитам пред неканените гости с гости канени за час да помълчим.
Не обичам да ми ровят из архивите, аз пък също неохотно ровя в тях. Имам страх от животински рецидиви (но това е животинският ми страх).
Не обичам на кантари да ме мерят за проценти добродетел и порок. Безпардонни загрубели кожодери да ми дават в хуманизмите урок.
Не обичам униформа да обличам. Със пижама във леглото си да спя. Да потъвам във излишно безразличие, но и хъсове излишни да крепя.
Възмущава ме спокойствието блатно, оправдавано с въздишки "Се ла ви". Нямам сабя. Ако имах, вероятно бих отсекъл преклонените глави.
Не обичам указателните жестове, дидактически размахания пръст, "честността" на очевидните безчестници, "идеалите" на някакъв си гъз.
Не обичам във светини да се вричам. Не обичам да се правя на юнак. Не обичам туй-онуй да не обичам, но пък всичко да обичам няма как.
НИЩО-НЕЩО-ВИЗЪМ
Нищо интересно. Нищо епохално. Удря ме депресия. Удря ме тотално.
Скръб неутешима. Утешима драма. Нещо май ми има. Нищо май ми няма.
ЯСНОТА НА НЕРАЗБИРАНЕТО
Случва се – гледам статистика. Ясно – добре се развиваме. Но не разбирам наистина аз ли съм тръгнал накриво.
Случва се – цифри ми сочат. Ясно – заплатите вдигат. Само че моята точно в същата степен не стига.
Случва се – таблици дават. Ясно – за тях е доверието. Но не разбирам тогава що изтънели са нервите им.
Случва се. Случва се. Случва се. Уж са ми ясни нещата. Но, да го кажа научно – липсва разбиране, братя.
Броят на случките расне, как да не го констатирам – колкото пó ми е ясно, толкова пó не разбирам.
КЪМ КРАЯ НА НАЧАЛОТО
Колкото започнахме тогава, толкова се знаем и до днес. Спомените само ни остават. И едната чест.
Трябваше да променим нещата. В нещичко успяхме, в друго – не. Е, не ни харесват резултатите. Пробвахме поне.
Свърши тая – "сам юнак на коня". Палната искра в тотален мрак. Двеста срещу осем милиона. Просто няма как.
ДОБРЕ, ДЕ, ОТИВАМ СИ
Добре, де, тръгвам си, отивам си. Спокойно! Няма ме почти. Да реагирам не ме бива на клеветите с клевети,
на злобата – с по-силна злоба, а на лъжата – с баш лъжа. Роден съм див и неудобен. Калéн съм и ще издържа.
Причината е еднозначна. Не е до нрав. Не е до гняв. Осъден съм (подтип: гръбначни) – живея и умирам прав.
УМИРА ВСИЧКО
Умира всичко, ако е родено. С начало ли е, краят го очаква. Със съжаление. Без съжаление. Изпратено с възторг или оплакано.
Така едно след друго се прощаваме с илюзии, крепили битието ни, с мистична вяра в род или държава, продадени за няколко монети,
с приятелства, пласирани за "вечни", но рухнали пред първото препятствие, с мечтите, на които сме обречени, с идеите, обсебили ни властно...
Защо изобщо нявга са покълвали, цъфтели, избуявали, разлиствали? Безсмъртни са единствено безмълвието, безумието и безсмислието.
|