|
Друг случай
на дефицит на съвест е лъжата. Лъжата не
е просто грешка или незнание. Човек
греши в своите мнения, понеже не е
съвършен. Грешките в науката са част от
историята на знанието. Ако Птоломей [imena]
не беше правил грешки, нямаше да има нужда
да се ражда Галилей
[imena].
В лъжата има
преднамереност. Лъжата е преднамерена
морална неистина. Лъжецът знае истината,
но с наглостта на агресивен лицемер
твърди нещо противоположно. Лъжецът
няма вътрешна непоносимост към
неистината, защото съвестта му е безсилна.
Агресивният лъжец може да е нагъл
лицемер, но онзи, у когото е останала все
пак някаква съвест, се опитва да се
оправдава. Най-честото оправдание се
нарича “благородна лъжа”. Философите
много са спорили, дали е допустима
такава “благородна лъжа”. Има ли изобщо
нещо благородно в лъжата? Съвместимо ли
е благородството с лъжата? Нали
благородник е този, който има такива
достойнства, че не се срамува от себе си.
Руският философ от Владимир Соловьов
[imena] твърди, че човек, който излъже един
потенциален убиец и не му покаже къде
живее жертвата, постъпва морално. Такава
постъпка е морална, защото в нея няма:
1)
нищо срамно, понеже е в покрепа на по-висши
ценности (човешкия живот);
2)
нищо обидно, защото не се нарушават
човешките права;
3)
нищо нечестиво, защото Бог не би
защитил убиеца.
Според Соловьов тук няма
лъжа в морален план. Информацията, която
даваме на убиеца е невярна, но
постъпката ни е във вярна морална посока.
Тази възглед
е в противоречие с идеите на Имануел Кант
[idei], който категорично не приема “благородната
лъжа”. Ако пък вземем някоя невинна лъжа
като преувеличаването
от вежливост – напр. “Здравей, Слънчице!”,
тук според Кант всъщност няма лъжа,
защото никой не се лъже от тези невинни ласкателства
[anthology]. Всяка лъжа унижава човека, твърди Кант,
унижава неговото човешкото достойнство,
затова не може да бъде приемлива в
никаква форма.
|