Касталия |
|
Мнение Относно: предложенията за промяна на системата от научни степени, научни звания и длъжности в Република България. Петър Ст. Кендеров
Намирам за похвално желанието на новото правителство, респективно на Министър Игнатов, да се заеме с тази задача, както и за наличието на политическа воля за промяна. Радвам се, че с предлаганата реформа ще се отстрани една от най-съществените слабости на сегашната система: накърняването на автономията на научните организации (висши изследователски и образователни институции) при подбора и йерархичното израстване на учените. При сегашната уредба това израстване зависи твърде силно от Висшата атестационна комисия (ВАК). Предложената постановка - подборът на доценти и професори да става в самата организация - е правилна и заслужава пълна подкрепа. Като председател на Президиума на ВАК до юни 2009 г., през последните пет години, нееднократно и публично съм обръщал внимание върху този проблем и съм предлагал да се направят промени, които да отстранят този недостатък. Едновременно с това съм изненадан, че много на брой други важни недостатъци на сегашната система се запазват и дори задълбочават чрез предложената промяна на закона. Ще се спра само на два от тях, които най-добре илюстрират какво имам предвид. Сега в процедурата за заемане на научна длъжност „доцент” или „професор” кандидатите се преценяват и подреждат едновременно по две твърде различни характеристики: научни постижения и годност за справяне със задачите, които съпътстват длъжността. Едновременната подредба по два критерия не винаги е възможна и не е еднозначно определена. Най-високият в една група от хора не е задължително и най-тежкият. Това е обективната трудност. Има и субективна трудност. След успешно приключване на процедурата, в научната организация става преразпределяне на авторитета. Новоизбраният и назначен на по-висока длъжност учен придобива по-големи права и възможности да влияе върху живота на организацията и, по специално, върху йерархичното израстване и научното развитие на останалите колеги. Това предизвиква реакция от страна на онези, които могат да бъдат застрашени от промяната. Проявява се и лична завист. На тази основа възникват явни и неявни вмешателства и внушения, които често съпътстват процедурите във ВАК и имат за цел да наложат един или друг кандидат. Личностните качества и създалите се в работната среда взаимоотношения често вземат връх и пречат на обективната оценка както на научните постижения на кандидатите, така и на останалите качества, които едно хабилитирано лице следва да притежава. Това е сериозен недостатък на системата. Той има и друга страна. Всички неуспели кандидати, а те са значителен брой, излизат от процедурата с клеймо „негоден да заеме длъжността” и това се възприема като оценка по отношение И НА ДВЕТЕ основни характеристики - научните постижения и личните качества. Това е дълбоко несправедливо. Много от неуспелите кандидати имат достатъчни за заемане на научната длъжност научни постижения, а дори и подходящи личностни качества, но не получават никакво признание за тях, защото конкурсът е само за едно място. Това е в основата на значителна част от отрицателните настроения спрямо ВАК и спрямо сегашната система. Това може да се избегне, ако оценката се прави отделно (от друг орган) и независимо от заемането на длъжността. В предлаганата промяна този недостатък се запазва и даже се засилва. Отново ще се оценяват заедно две различни по характер неща – научни постижения и личностни качества, заради които едновременно ще се получава и научна степен „хабилитиран доктор” и длъжност „доцент” (чл.15 (1) ). Създалите се в работната среда взаимоотношения ще въздействат още по-силно върху резултата от оценката, защото изборът ще става в самата организация. Успелият кандидат ще получава всичко, а неуспелите ще излизат от конкурса без никакво признание и с огорчение. Едно възможно и сполучливо решение на този проблем е намерено във въведената неотдавна (през 2008 г.) система в Испания, където оценката за годността на даден учен да заема длъжност „доцент” или „професор” се прави от независима по отношение на научните организации комисия и без връзка с обявен конкурс или някакво състезание с други учени. Ученият сам преценява, че е покрил обявените публично изисквания на независимата комисия и по своя инициатива, без каквато и да било намеса на организацията, в която работи, подава документи да бъде атестиран. Независимата комисия преглежда представените материали и, ако ги прецени за убедителни, издава документ, че ученият е годен да изпълнява задълженията на доцент или професор. Думата „habilis” на латински означава „годен”, „способен”, „подходящ”. Следователно става дума за хабилитация на учения без това да е обвързано с незабавното заемане на длъжността „доцент” или „професор”. Ученият получава признание за постиженията си, за възможностите си и това е своеобразна награда и поощрение. Самото заемане на научна длъжност става въз основа на конкурс, обявен и проведен изцяло и самостоятелно от научната организация. Подобна система на независима проверка на кандидатите за „хабилитирана длъжност”, предхождаща заемането на длъжността, от десетилетия съществува в Италия, Франция, Германия и редица други страни. Тя съчетава по удачен начин интересите на научните организации с интересите на отделния учен, а и с интересите на цялото общество, защото по този начин се гарантира, че преподавателите във висшите училища, където се учат децата ни, имат достатъчно високо равнище. Тази система на споделена между две независими организации отговорност е гъвкава, стимулираща и по-устойчива срещу корупционни практики. Тя дава и известна защита на талантливия млад човек от произвола на непосредственото работно обкръжение, защото той може да получи признанието на специализиран орган за проверка. Такава схема на развитие на учените отстранява и втория характерен за сегашната ни система недостатък, на който искам да се спра. Той също се е промъкнал и дори в засилена форма в предлаганата промяна. Става дума за основна ценност на либерализма:
Правото на лична инициатива при йерархичното израстване на учения.
В нашата сегашна система това право далеч не е гарантирано. За да се стигне до цялостна оценка на качествата на един учен (оценка не само на получените научни резултати, но и на годността да се заеме „хабилитирана длъжност”), трябва някоя организация да обяви конкурс, в който да участва ученият. Ако няма подходящ конкурс (с подходящ шифър), въобще не може да се стигне до оценка. Обявяването на конкурс обаче е административен акт, който зависи от много предпоставки - наличие на свободен щат, осигурен бюджет и най-вече от волята и интереса на ръководителя. Ръководителят може да протака произволно дълго обявяването на конкурса и да изчаква протежираните от него хора да се подготвят по-добре за заемане на съответната длъжност. Или пък, ако му предстои пенсиониране, да не бърза с подготовката на свой заместник. Това е причината средната възраст на новоизбран доцент у нас днес да е 48 години, а на новоизбран професор – 58 години (данните са от неотдавна създадената информационната система на ВАК и покриват периода от 2001 до април 2009). Това повече от 10-годишно закъснение в признаването на постиженията и качествата на отделния учен се дължи на необявяването на конкурси, а не на протакане на самата процедура, която в нормалния случай завършва за по-малко от година. В предложената концепция този проблем си остава. Отново е необходим конкурс, за да се стигне до оценка. Проблемът дори се задълбочава. Имам предвид, че при сегашната система ученият може да покаже научните си постижения, като защити по своя инициатива дисертация за получаване на научна степен „доктор на науките”. В предложението за промяна даже за получаването на научна степен „хабилитиран доктор” е необходимо да се участва в обявен от някоя организация конкурс (Чл. 15(1)). Изглежда той разбира този недостатък на предложението си и в чл.15 (2) отваря похвална възможност за лична иницитива: „Лицата придобили научна степен „доктор” може да придобият научна степен „хабилитиран доктор” и независимо от заемането на длъжността „доцент” или „доцент изследовател”...” За съжаление същата алинея продължава с текста: „...при условия и по ред, определени в правилника на съответното висше училище, БАН, Селскостопанска академия или съответната научна организация.” Т.е. отново израстването е съсредоточено и закрепостено вътре в организацията. Феодализмът в науката ще получи солиден импулс и ще укрепне. Не вярвам това да поощри мобилността на учените в европейското разбиране на този термин, нито пък ще е принос за интегриране на България в общоевропейското образователно и изследователско пространство. Трудно ми е да си представя с какви аргументи лице от една организация ще поиска хабилитация от друга организация, в която няма обявен конкурс. Още по-неясно е за какво би послужила на лицето подобна „външна” хабилитация било в неговата собствена организация, било в която и да е трета организация у нас или пък в чужбина. Кой би я признал и на какво основание? Може да се създадат предпоставки за другата крайност. Организациите да се състезават да дават степента „хабилитиран доктор” на всеки, който си плати съответната сума. За известно време би било добър бизнес. След това ще дойде изтрезняването, но ще е късно. Десетилетия ще са необходими, за да се възвърне загубеното доверие в българските научни звания и степени. Възниква и друг проблем. Макар в момента да не е актуален, той ще се появи в близко бъдеще и законовата рамка отсега следва да е съобразена с него. Големите корпорации провеждат значими научни изследвания. Изследователите в тяхните лаборатории също ще търсят признание от научната общност, без обезателно да желаят да постъпват на работа в научна организация. Как ще стане това? Къде и как биха могли да получат научна степен, която да ги отличава от обичайните доктори?
Според мен, чрез предложената промяна се накърнява едно естествено право на учения: Правото на независима по отношение на непосредствената работна среда (и по тази причина неповлияна и в двете възможни посоки) оценка на постиженията. Обществото също е заинтересовано учените да се подлагат на преценка, независима от организацията, в която те работят. Оригиналният смисъл на научните степени да бъдат средство, чрез което ученият по своя воля и в условията на публична защита да демонстрира постиженията си, след промяната ще бъде заличен. Без каквито и да било мотиви степента „доктор на науките” е премахната и се твърди, че е заменена с нещо друго („хабилитиран доктор”), което обаче няма публичен характер и въобще няма основание да се да се нарича „научна степен”. Строго погледнато, хабилитираният доктор е точно това, което двете думи ”хабилитиран” и „доктор” казват: доктор, които е получил хабилитация (признат за годен да заема дадена длъжност). В Германия след подобна процедура ученият получава право да носи званието „Частен доцент”. Самозаблуда ли е или е опит за заблуда да ни тласкат да считаме, че става дума за научна степен? Защо се унищожава една възможност за изява на учения? Оставам с усещането, че ученият далеч не е на почит във тази концепция. Той е сведен до „академичен състав”, който няма никакви други възможности да просперира, освен да слуша и да се подчинява. Аналогията с „личен състав” в армията се самопредлага. Не е ли редно да се попитат учените, особено докторантите и младите учени,какъв вид развитие биха предпочели? Едно проучване от 2005 г. на Профсъюза ВОН, резултатите от което са публикувани в Бюлетин № 5 на същата организация, недвусмислено показва, че 37.6 % от анкетираните искат да получат диплома за „малък доктор” по досегашния начин - от СНС и ВАК. Други 34.6 % искат това да стане от научно жури, но пак със запазване на националния характер на дипломата. Само 18.3% са се определили в полза на предлаганата днес промяна, степента да се дава от жури в самата организация. При степента „доктор на науките” резултатите от допитването са още по-показателни: 54.2 % са за запазване на сегашния начин на присъждане, 25% са за това присъждането да става от научно жури, но отново на национално равнище. Само 19.4% от анкетираните искат даването на степента да премине към научната организация. Едва ли за изминалите 3 - 4 години тези нагласи съществено са се променили. Младите хора усещат, че независимо от ширещите се нихилистични мнения българските дипломи за научни степени се радват на международен авторитет. Те са (може би единствената) българска „стока”, фалшиво копие от която в Западна Европа е обект на търговия – подправена диплома за малък доктор (с претенция да е истинска) се продава за повече от десет хиляди евро. След откриването на публичен достъп до електронния регистър с всички издадени от ВАК дипломи за научни степени и свидетелства за научни звания, броят на фалшивите документи намаля значително. Проверката за автентичност стана много проста и може да се прави от всяка точка на земното кълбо чрез посещение на страницата на ВАК. Въпреки това, порочната практика продължава, което е също косвен показател, че става дума за нещо, което има стойност. Интересен нов момент от последните години, който говори сам за себе си, е желанието на чужди учени да защитят „голям докторат” у нас, като стъпка към получаване на признание в света. Тогава защо с лека ръка ще бъде унищожен авторитетът и доверието към една утвърдена българска марка? Това доверие е изграждано от поколения български учени с почтен труд и творчески устрем. Ако причината е „защото е възникнало в тоталитарния период”, логиката изисква да отречем и всички, които са родени през този период . Това, разбира се, е абсурд. Повечето министри и депутати попадат в тази категория. Ако аргументите са от типа „в другите страни това е организирано по друг начин” е редно да се запитаме, защо англичаните карат колите си от другата страна на улицата, пък това не им пречи да имат водеща позиция в света. Или пък, ако ние възприемем английския модел на движение по улиците, дали ще решим проблемите в страната си? Дали някога ще се научим да ценим и уважаваме нашите постижения, а значи и себе си, и ще престанем да се уподобяваме на другите. Дори когато се налага да го направим, е редно да вземем модел, който най добре съответства на нуждите на страната, на вече създаденото и на онова, което искаме да постигнем. Такива модели в Европа има достатъчно, но те са пренебрегнати поради причини, за които мога само да гадая.
По отношение на научните звания и научните длъжности нагласите също не са в съответствие с това, което се предлага от като промяна. През миналата година ръководството на Техническия университет в София се опита на два пъти да получи подкрепа от учените в своята организация за промяна, която удивително силно прилича на предложената законова промяна. Идеята беше отхвърлена независимо от усилията на ръководството. Сега се прави опит тази идея да бъде наложена на всички останали с политически средства, но без дебат и без дълбоко осмисляне на проблемите в науката и висшето образование.
Орисани ли сме всеки ръководител на нещо в България да иска летоброенето да започва от него, като за целта разваля напълно създаденото до него и слага основите на нещо ново? Дали това не е причината да имаме толкова много „положени основи”, а много малко завършени неща, с които да се гордеем?
От закона за научните степени, звания и длъжности зависи каква наука ще има България в бъдеще. А науката и образованието са основните инструменти в състезанието между страните в днешния и утрешния свят. От тях в най-голяма степен зависи бъдещето на страната. Напълно съзнавам, че в момента равнището на централизация в даването на научните степени и звания у нас е неприемливо високо. Системата страда от супер-регулация. Нееднократно и публично съм заявявал и писал, че промените са необходими. Отиването обаче в другата крайност - пълната децентрализация – също е опасно. Ако „дългата ръка на пазара” можеше да оправи всички неща, светът днес нямаше да се намира в средата на огромна финансова криза и пред предстояща още по-опасна климатична катастрофа. Редно е да имаме предвид, че тъкмо робуването на постановки от такъв характер изправи човечеството пред подобни изпитания.
Във тази връзка забелязвам и сериозна непоследователност в предложените промени. Търси се пълна децентрализация и премахване на обществения и държавен контрол при даването на научни степени, звания и длъжности, но се запазва централизираното финансиране на научните организации. Може би само „за сега”? Не е ли логично продължение на идеите, залегнали в предложението за промяна, един ден да се премахне и централизираното финансиране с публични средства на научните организации. Ако те се самоиздържаха, както частните университети или гражданските сдружения, би било естествено да няма никакъв, дори косвен, контрол върху кадровата им политика. Светът обаче отдавна е разбрал, че образователните и изследователски институции трябва да имат и обществена подкрепа, за да са инструмент в конкурентната борба между страните. Затова и тези организации, от своя страна би следвало да допуснат разумен контрол върху дейността си.
В Концепцията за промяна има твърде много неопределени неща (затова не я наричам „Проектозакон”), а някои от тях изглеждат и недомислени. Едно от тях е Контролната комисия (чл.5). Очаква се тя да контролира „нещо”, но няма задължение на нея да и бъде предоставяна информация за това „нещо” от научните организации. Не се предвиждат и лостове, с които комисията да задължи организациите да правят нещата както трябва. Процедурите за научна длъжност годишно са около 700. Дори броят им да не нарасне, една Контролна комисия от трима души дори в половината от тях няма да успее въобще да надникне, камо ли да наблюдава и контролира процеса им на протичане. Физически ще се окаже невъзможен дори такъв маргинален контрол, какъвто се предвижда в концепцията. Най- естественото място на такава комисия не е Министерски съвет, а Националната агенция по оценяване и акредитация. След приемане на предлаганите промени научните организации ще се „обзаведат” светкавично с толкова хабилитирани лица, колкото са им необходими за получаване на акредитация. Следователно при акредитацията на организациите ще трябва да се взема предвид не само бройката на хабилитираните, а и тяхното равнище. Значи ще има нужда от оценъчен механзъм. Въобще не си представям, че трима души и секретариат ще могат да решат тази задача.
Според мен е мираж очакването, споменато в мотивите към концепцията, че закриването на ВАК ще спести на държавния бюджет 329 000 лева. Повишаването на заплатите на удвоения (или утроен?!?) брой нови професори само за 1-2 месеца ще струва много повече на данъкоплатеца. В раздела „Очаквани резултати” от „Мотиви към проекта на Закон...” пише: „Ще се повиши качеството на преподаването във висшите училища”. Не разбирам на какво се основава подобно твърдение. Човек, който до вчера е бил доцент, а от днес е професор, изведнъж започва да прави по-качествени научни изследвания или чете по-качествени лекции? Изглежда ми несериозно.
Реформата в сферата на науката наистина е закъсняла и трябва да се направи колкото е възможно по - бързо. Тя е желана, възможна и неизбежна. Необходимо е да продължи и реформата във висшето образование. Нищо обаче няма да спечели обществото ни, ако реформите се правят без анализ и отстраняване на слабостите и без опазване и развитие на силните ни страни. Необходима е бърза, но не прибързана и недомислена реформа. |