|
Касталия/Kastalia
|
|
|
Касталия
Името КАСТАЛИЯ ме завладя някъде в края на ученическите години, когато попаднах на книгата на Херман Хесе Игра на стъклени перли в превода на Недялка Попова. Създадената от Хесе интелектуална утопия сякаш се покри с всичките ми тогавашни интуиции относно ценностите в живота. Бях толкова погълнат от идеята, че години след това в най-различни моменти от живота си с известно учудване осъзнавах как преценявам ценността на една или друга ситуация или избор според ценностите на КАСТАЛИЯ. КАСТАЛИЯ е: - "провинция", както я нарича Херман Хесе. Тя е встрани от волята за власт, от хищната борба за ресурси, от егоизма на вещния живот; - място, в което животът е внимателна игра с идеи. Да обичаш и да свързваш идеите на Бах и Лайбниц, Пакстън и Надар, Търнър и Ницше, Джойс и Бергсон, означава да пребиваваш в КАСТАЛИЯ. Имах шанса да познавам двама "касталийски" българи. Писателят Владимир Свинтила. Първата ми среща с него беше в кафенето, което се намираше под книжарницата на Съюза на писателите на ъгъла на "Солунска" и "Ангел Кънчев". Така се случи, че на масата имаше още двама писатели. Свинтила ме запозна с тях и каза кой от тях какво е завършил - единият история, другият - биология. След това за удоволствие на трима ни изнесе една лекция по история на Византия и една по генетика. Другите двама го познаваха добре и слушаха усмихнати, а Свинтила, подпрян с две ръце на прословутото си бастунче с къса перпендикулярна дръжка, разказваше с видимо наслаждение, демонстрирайки безгранично ренесансово любопитство към всичко книжно, което може да се мерне пред ироничния му и книжно-меланхоличен поглед. След това виждах да повтаря същото много пъти. Сега, когато минавам понякога край кръстовището до Руското посолство, все търся да си спомня къде беше пейката (там вече се е настанило някаква борческо заведение), където Свинтила сядаше и подпрян на бастунчето си започваше поредната си приватна лекция преди да ми даде някоя част от нещата, които му помогнах да публикува (Сонетите на Шекспир, Трактат за живопистта на Леонардо). Никога не се ограничаваше само с издателските работи. Винаги намираше повод да разкаже нещо, да измъкне някоя история от феноменалната си памет. Дори когато го срещах да се разхожда бавно и умислено в парка около телевизионната кула се спираше и започваше: "Знаеш ли, Колев, не знам дали си чел, ама ...". Следваше отново някоя история. И най-често говореше за неща от съвсем различни области. За последен път го видях в неговия апартамент в кв. Изток. Заварих го много блед. Току-що беше се върнал от болницата след сериозна медицинска интервенция. Въпреки това настоя да остана и започна да ми показва книги от богатата си библиотека, които предлагаше да преведе за библиотека КАСТАЛИЯ. Не обръщаше внимание на езиците. Спомням си, че особено препоръчваше една книга на митологична тематика от някакъв испански автор. Когато няколко месеца след смъртта му отидох да говоря със съпругата му, видях на масата пишещата машина с поставен на нея наполовина изписан лист от превода на Залезът на римската империя от Гибън. Запомних номера на страницата - 1764-та. Впечатли ме фактът, че съвпадаше с цифрата на годината, в която Винкелман публикува своята История на изкуството на древността. Владо Свинтила беше много книжен човек, но също така беше силен мъж със сурова биография. Разказваше ми не само за ученето в Италианския колеж преди 1944 г., но и за комунистическия лагер, в който е прекарал две тежки години. Преди време срещнах негов сълагерник и той ми описа униженията, които е трябвало да търпят в лагера, за характера, който е бил нужен на оцелелите, за да запазят човешкото си достойнство и ценности. Свинтила беше най-впечатляващата касталийската фигура в България, която лично познавам. Харесваше утопията Касталия и му беше приятно да публикува в поредица с това име.
Композиторът Трифон Силяновски. Готвехме се да публикуваме Шпенглер - Залезът за Запада. Някой ми каза, че вече има превод. Направил го бил един музикант. Така се запознах с Трифон Силяновски. Живееше в един стар, препълнен с книги апартамент в пресечка на "Патриарха". И при него обстановката беше като при Свинтила - легло и наоколо от земята до тавана груби рафтове с книги на по две-три реда в дълбочина. Силяновски беше много фин и деликатен човек, сякаш постоянно заслушан в нещо. Показа ми свои преводи от немски на Шпенглер, Винделбанд, Юбервег, Грабман. Правил ги през годините на социализма. Ей така, за себе си, "за да не забравя немския", както казваше. Впечатли ме един разказ за престоя му във Виена. Говореше за това как е присъствал на събиранията на група композитори, историци, философи. Всъщност най-впечатляващото бяха очите на Силяновски по време на разказа. И накрая тихо каза: "Това беше най-прекрасното време от моя живот. Никога повече не попаднах сред толкова духовни хора". Бил е за малко в Касталия. А това "никога повече" обхващаше и годините, прекарани в лагера в Белене. Разказа ми как една зимна коледна нощ за забавление на охраната го извели навън "да си изкопаеш сам гроба в чест на "твоя" празник". Накрая, за да е "по-истинско", го накарали да влезе в изкопания гроб и стреляли във въздуха. След лагера бил няколко години интерниран в някакво село. Принудили го да живее известно време в обор при животните. А Силяновски познаваше Бах в детайли. Коментираше "Изкуството на фугата" с такъв възторг в очите, че на човек му ставаше много и възвишено, и страшно. Свинтила и Силяновски свидетелстват, че КАСТАЛИЯ не е сантиментално занимание, както понякога се струва на бързите и прагматични индивидууми от новия (а всъщност от вечния) истъблишмент. Защото за истинските ценностите трябва не само ерудиция и ценностна чувствителност. За тях е нужен също силен и устойчив характер, който не се влияе от късите и повърхностни вълни на историята.
© 2005 Касталия - Иван Колев |