Касталия/Kastalia
Един сайт на Иван Колев/The personal site of Ivan Kolev

Лични неща

Иван Софрониев Стефанов

Ние знаем. Беше философ. От истинските. От тези, които не за титлите, не за властта над себеподобните и не за суетата на сцената бяха в Университета.

Професор Иван Софрониев Стефанов беше от хората, които ни въздействат тихо и отдалече. С тях най-добре си говорим така – наум. Защото тяхната деликатност не ни подсказва друго. В далечните разговори на самотните мислещи хора има винаги някаква оправдаваща ги поетика.

Като студент с учудване и възхищение забелязах, че има двама преподаватели-философи, които винаги ме изпреварват в поздрава – професор Паси и професор Стефанов. На фона на досадно често срещания фелдфебелски манталитет и темерутство в истъблишмента на Bg културата за мен тези двама преподаватели бяха едно ценно свидетелство, че духовност и чувствителност могат да виреят и по нашите балкански земи. Има нещо възвишено в това да видиш в погледа на другия една винаги щедра и неспестена учтивост. Една априорна учтивост.

Професор Стефанов живееше в един от крайните блокове на най-крайната Младост. В гарсониера. На първия етаж. Отнасяше се към вещите и притежанието разсеяно, адиафорично. Не притежаваше нито един от атрибутите на соцзамогването (кола, вила, чуждостранни вещи). Носеше все един и същ кафяв костюм и тежък кафяв балтон. Всъщност те винаги са ми изглеждали тютюневи на цвят. Заради цигарите, които бяха неговата единствена суета. Пушеше мълчаливо и бавното пристъпване от крак на крак в ритъма на пушенето. Книгите и цигарите му бяха най-близките подръчности. Като че ли само тях допускаше толкова близо до себе си. 

Когато в началото на 90-те години обяви за първи път курса Немска класическа философия, интересът към тях беше огромен. Това беше неговият заслужен триумф. Няколко пъти говорих с него да издадем курса му в книга, но той все отлагаше. 

Веднъж, когато през 80-те ни водеше семинари в курса Философия на Новото време, спомена, че днес има множество опити за нови варианти на трансценденталната философия. Но за да се направи един такъв вариант, продължи някак тъжно той, са нужни "три години чисто време". И повдигна нагоре в характерния си жест двете си ръце с леко разперени пръсти. След това се наведе и известно време мълча. Съдбата не прояви щедрост към него и никога не му осигури такива "три чисти години".

През 90-те години няколко пъти се опитвах да му предложа да участва в някакъв изследователски проект, защото в това време само така човек можеше да си осигури някакво прилично материално съществуване. Веднъж дори му занесох формуляр за кандидатстване. Той го разгледа бавно и с неохота го взе. След няколко дена ме видя и ми върна формуляра с думите: "Аз няма да участвам. По-добре някой от по-младите колеги да кандидатства. Нали има и такива без жилища. Аз все пак поне жилище имам. Ако участвам, може, понеже съм професор, да бъда избран вместо тях". Въпреки опитите ми да обясна, че конкурсът е международен и конкуренцията не е между български философи, той беше непреклонен.  И двамата знаехме за кого става въпрос. Само референтът не знаеше за жеста. Така и не научи. Дори не намери време да се поклони пред паметта на своя загрижен учител. 

През годините с проф. Стефанов говорехме не рядко, но все накъсо. Най-често около кабинетите. Няколко пъти ми предлагаше да си говорим на "ти", но аз все не успявах да намеря сили да изляза извън уважителното и признателно "Вие". Тогава той с леко смущение се отдръпваше. Два-три пъти се канехме да отидем заедно на Витоша. Последният път, когато го видях преди болестта да го надмогне, беше по повод на интервюто за сп. СОКРАТ. Тогава той обеща: "Само малко да укрепна и ще отидем". Но следващата ни среща вече беше на път за Правителствена болница.

Проф. Иван Софрониев Стефанов беше наистина философ на чистия разум. Опита да живее съвсем близо до Кант. Подражаваше му естествено и с пиетет. 

Само в две неща се отклони и не последва своя учител – ожени се и не се грижеше за здравето си. За съжаление и в двете съдбата не беше благосклонна към него. Отклоненията се оказаха трагични и фатални. 

Ние обаче, неговите ученици и колеги, имахме шанса да познаваме философа "като такъв".